НАЧАЛО книги реклама контакти

Коментарен седмичник на Николай Илчевски в filibe.com

ЛУДОТО ВЕСИ

Публикувано в брой 4 на сп. „HARSH”,
март-април 2008

Лудото Веси – 1
(Валидол в аптечката)

Тя е хит за такситата. Тя е тяхната песен. Веси - оранжевокосата, с бялата кожа и огромните влюбени очи – наричана от всичките й гаджета за по- кратко – „Лудото Веси”.
Тя ги спира и се качва по шлифер и джапанки, защото бърза за купон. Или влиза и едното й око е уголемено с грим и брокат до под скулата и толкова стряска шофьорите, че започват да се държат като олигофрени. Или изобщо не могат да тръгнат. Или докато се вози отзад, я чуват да плаче по телефона, твърдейки че е нещастна. А била нещастна, защото приятелките й не вярвали колко е щастлива с новото си момче.
Лудото Веси е хит сред такситата. Защото се вози само с таксита. Не че гаджетата й нямат коли. Просто няма мъж, който да не се напие от радост, че е с такава красива жена. Както й няма мъж, който на трезво да се съгласи да я откара, вместо да я задържи при себе си. Но не защото не са джентълмени. Просто така се случва.

Лудото Веси – 2
(Великите задръствания)

Всички таксиметрови шофьори знаят кога Лудото Веси е в „междучасие”. Между две влюбвания. Защото тя е тяхното нереализирано безразсъдство. Тя просто е хит сред тях. В дните без гадже тя е затворена. Качва се с нарочно размазан черен грим по бузите. Нарочно рошава. Ако някой новак я заговори, просто му изкрещява: Ти не си ли виждал красива жена, бе? Я си карай напред. В такива тежки дни често не й вземат пари. Защото нито един филм не е толкова интересен. И нито една друга жена на 19 не е толкова луда като Лудото Веси. Нито толкова красива. Коя нормална девойка ще поръча 11 обиколки на града, за да може на спокойствие да интервюира всичките си приятели, дали виждат в нея своята идеална съпруга. Защо в такси? И защо в движение? „Ами нали половината ще искат на мига да подпишат, а другите ще питат къде съм, за да ме набият..”
Помнят се велики нейни изпълнения като толкова тъжният й ден, в който попитала един нов шофьор – Ако не си женен, искаш ли да отидем някъде да подпишем? Виж имам букет - След като човекът катастрофирал на първото кръстовище, тя се качила в аудито на едно семейство и казала на непознатия: Ако жена ти няма нищо против, айде да ме закараш до вкъщи, че съм много депресирана.

Помнят се и няколко велики задръствания, причинени от нея: Веднъж, когато се гримирала 3 часа на фонтана до Конника; друг път, когато с копринена рокля се наредила до просяците на булевардната мантинела, и надничала в колите: Ако си толкова добър, колкото аз съм красива, ще ти бъда най-вярното гадже, което си имал. Както и описаното от всички вестници произшествие, когато половин час опитвала да вземе огънче от гвардейската рота пред Президентството.
Да, тя е хит сред мъжете. Защото е част от мокрите им сънища. И защото е правила лудости, които не им е стискало дори да планират.

Лудото Веси – 3
(Провокаторката)

Лудото Веси си е напълно нормално. Тя просто е по-умна от всички и знае, че сега може да прави глупости. Докато е по- красива от всички. И докато има невинността на дете.

Кой мъж не би се трогнал от млечната свежест в едно красиво непознато лице, изследващо го с огромни като светофар очи: Защо всички мъже сте такива идиоти?
И кой полицай би арестувал шматка, която го пита:
Искам да се чукам с белезници.

Дали ще ми убиват?
Лудото Веси – червенокосата, със синята къса коса, платиненорусата, с патешко жълтата войнишка прическа, от която очите й изглеждат като на извънземно, попаднало случайно в градината ви.

Имали ли сте гадже, което да ви кара до сутринта да й разказвате филми, защото я боли корема? Или което прави списък на всички места в града и около него, на които трябва да се направи секс.

Или което да плаче с глас в сладкарницата? Или да си говори с всички улични кучета. Или да прави ревниви сцени 2 години след раздялата, само за да стресира новата ви любов. Нямали сте такова гадже. Но много хора са имали. Защото лудото Веси не се церемонеше много.

Лудото Веси – 4
(Пижама по булеварда)

Днес е специален ден. Тя крачи по тротоара по чехли и по любимата си пижама. В седем сутринта. Лудото Веси в акция. Стройна, красива, детска, оранжевокоса, леко сънена. Мъжете скачат по клаксоните, таксиджиите се задавят по радиостанциите. В автобусите настава оживление. Тя пердаши през градинките, зебрите и осевите линии. Някои знаят – последното й гадже е в квартала. Но какво ще се случи?
Да, днес е специален ден. Рожденият му ден. Звънецът го изхвърля от леглото. Кога е ставал толкова рано? Сигурно е пожар. Да, голям пожар е – тя стои в кръгчето на шпионката с разкопчана пижама. На тениската, върху свободните от намордника цици пише със спрей

ЧРД !
ТВОЯ СЪМ.
ВЗЕМИ МЕ!
Как да не й отвориш. Тя връхлита и започва да го яде още на пътеката. Мирише на сънено мляко и снощен дезодорант. Похищава го из целия апартамент – диво и щедро. Явно отвън е видяла как светът свършва.
Взема му дъха, както само тя може.
 

После прави кафе, пали две цигари и ляга до него. Мълчат. Хареса ли ти? – пита тя загледана в тавана. Супер! - отговаря той загледан влюбено в лицето й ?
Добре – отговаря тя, вземайки пижамата си – Защото ти беше за последно!

Първите три таксита спират едновременно. Кога на булеварда ги е спирала жена по пижама? Тя сяда отзад и казва: Ако знаеш къде живея, карай. Ако ти приличам на луда, се оплачи в КАТ.
Лудото Веси. Как да я забравиш?

Лудото Веси – 5
(Архивирано и засекретено)

Госпожа Лудото Веси отдавна е едрогърда майка и тиха съпруга. Уважавана от съседите жителка на „Островите” – новият квартал на богатите.

Две деца, кола за покупки, дънки, широки блузи, мезонет с изглед към планината.

Една обикновена жена, с обичайни грижи и прогнозируемо бъдеще. Като панел в сградата на средната класа.
 

Дали е щастлива? Тук няма пиаца за таксита. А и хората не споделят едни с други.

СЕДЕМ МАЛКИ ЕСЕТА ЗА ОТРОВНАТА СКУКА
By Nilchevski
ТРИЪГЪЛНИКЪТ НА СОЦИАЛНИТЕ ЧЕРВА
(къщата - работата - магазина )

Просмуканата с пот, пръдни и леност къща се събужда от бездушното пищене на някоя аларма – все едно дали е часовник или телефон.  Толкова вече си приличат.  Чехлите, коридора, лампите, вратите - с разхлабени от употреба дръжки – всички те чакат топлото от сън тяло да ги дари с вниманието си – роботизирана монотонност и повторяемост. Дори тоалетната чиния е отегчена – за 8472-ри път тя налапва задника и поглъща прикачените файлове, за да ги свърже с подземния градски интернет на милиони други изпращачи на смляна кайма, китайски гъби и телешко. Душът, кафето, дрехите  - тялото обикаля като бройлер в кланица пунктовете от сутрешния си ритуал  и още топло, още сънено -  се изстрелва на улицата.

Следват „проклетото метро”,  „проклетия трафик” или „шибаните тротоари и зебри”, по които всички са се наговорили да се тътрят.

Омерзено от смог, чужди нерви и чужди биополета, тялото се добира до работата  и демонстрира готовност да бъде издоено срещу няколко долара. Има ли значение дали това тяло е на гениален програмист, на надзирател, на мъж или жена?  Няма никакво значение  - е категоричният отговор. Би имало значение, ако една сутрешна ерекция може да прекъсне кравешката монотонност с някоя сексуална дивотия.  Или  едно „имам идея”  стане причина поне за закъснение, ако не за цяло отсъствие от работа.

И така – работният ден започва с безпощадността на задействана гилотина и ампутира от живота на тялото още един дебел резен от 8-10 часа. Разбира се с упойката на 2 служебни кафета, на две кратки почивки (10- 10.15)(15-15.30), няколко ведомствени клюки, няколко лични телефонни разговора за сметка на компанията и олигавения от всички усти слух за увеличение на заплатите.

Когато най-красивото от господния ден вече си отива, вратите на работата се отварят като кокоша клоака и тялото изхвърча от нея с чувство за свобода. Една свободна курешка, от която червата на индустрията са смукнали жизнените сили и тя дрънчи по тротоара – суха, стегната и щастлива, че не залепва по плочките.

Заслюнено от идеята за пържола с картофи или ризото с пикантен лук, тялото марширува  с хиляди други подобни по улука към кварталния супер. Ах, щастие! Ах, живот – химни и мечти, вакуумирани в щандове и кошници. Тялото танцува щастливо своята вечерна „компарсита” под секюрити камери – доволно, че може да похарчи центовете от продажбата на живота си. Ах, майонези! Ох, филета, броколи, кетчъп и авокадо...

После натоварено с дисагите на доброволното си затлъстяване, то внася „стандарта” си в онзи умирисан от храни и пръдни бетонен кафез. И затваря очертанието на един повтарян с години триъгълник – работа –магазин – дом. Купените преди минути продукти се разделят с опаковките си  - едните отиват в коша за боклук, а другите в миксера на опрения в масата стомах. Тялото мляска с чувство за осмислен ден, а през две врати – в банята се чува как по тръбите някой от горните етажи шумно изпраща в канализацията своята база чревни данни.  Тялото не чува, защото ушите му пращят от дъвкането, но една сладка газова тежест при седалището подсказва, че и неговият USB скоро ще пусне съобщение в лайняния форум на огромния град.

КЛЮКИТЕ,  САЛАТИТЕ И ...ЕДИН ФИЛМ
(у нас – у вас – у тях)

Много пъти се прибирам от път като уморен астероид и мечтая за тъпата компания на половината си съседи. С изцапана в кал раница, с препълнена карта с кадри от водопади, мокър телефон, намачкан термос и  мръсно бельо заспивам в асансьора. И в умората си поисквам да се кротна сред до болка познати мутри и да прекарам поне една вечер без рискове. За щастие това не се случва. Първо е толкова  късно за телефонни уговорки, за гости, за намиране на теми. Второ – едва ли някой ме иска – аз съм горещ картоф, който не изстива. Само мириша хубаво (на приключения), но не ставам за ядене. Те са прекалено монотонни за мен, аз съм твърде космополитен за тях.  Като ускорено силиконово топче в добре подреден магазин.

Да, те са добре работеща  система за размяна на гости – приятни, радостни, старателни в менютата, чисти, подредени, общителни. Колко скъпоценно  е това - като си помислиш - в този губещ страстта си свят. Те са гостоприемни и мирни, възпитани и... отвратителни. Прости ми, Боже, че наричам така тези мили хора. Но може ли 7-8 години три семейства да си ходят едни на други на гости  (и никъде другаде!!!) с методичността на машина която пълни буркани с домати? Явно може. Знае се кой четвъртък от месеца се играят карти, кой вторник кой готви, кога се гледа филм, кой петък от месеца се ходи на кръчма. Няма да се учудя, ако имат и график за размяна на съпрузите.

Темите до такава степен са предъвкани, шегите доколкова са отработени, че някой казва само една дума и всички се смеят. Като ключова дума от известен филм или от всеизвестен виц. Ще кажеш, че са секта, черпеща устрем от вътрешните си идеи.  А са толкова, чистички и любезни. Само дето 10 години не са правили друго, освен да травматизират стълбите между апартаментите си. Дали това им стига?  „О, да! Разбира се!” – неведнъж са ми отговаряли. В техния свят не падат камъни, няма тръни и нерегламентирани атаки на комари. Нито мравки в храната. Да не говорим за оставен по гранита епидермис, за корени в раницата или хематоми по цялата „география”.   За мен те са сачми във въртящ се лагер. А аз, за тях,  съм астероид с неопределена траектория. Гордеят се, че ме познават, но едва ли искат посред вечер да падна на масата им.
Това е.

ПЕСЕНТА НА ФАЛШИВИЯ БОХЕМ
(кафето – колежката – кръчмата)

Той е бохем. С вкус към живота и тънките радости. Той е уникален познавач на пяната в нескафето и едрината на зърното при мелене на „8”.  Той може да разказва с часове какво е чел и  чул за сортовете в Коста Рика, за разликата между арабика и робуста, между печеното по този или онзи начин. Той е градския „тертиплия” – влюбен дори в ориенталския дъх на думата, с която го кичат. Той има място в кварталното заведение, има начин на сядане и 12  различни „шегички”, с които поръчва на „своя барман”. Онзи същият, който така е свикнал с него, че едва се удържа да го прибърше с парцала за плота. Специалистът по нищо отпива от точно определената си марка вода (ако опита друга, светът може да се срине) и тръгва на работа.
 

Колежките са му свикнали с историите, лафовете и комплиментите. Уморени от еднообразен домашен секс и фитнес с чаши и тенджери, те се оставят да ги гали с перата си. Той е толкова свеж – стихче от Гьоте, мисъл от Балзак, цитат от Фуко. Целуват го за довиждане и се разделят в края на деня – те при скучния си домашен секс, а той в неговата си кръчма – където по повтарян  с години начин се цъкли в телевизора и ритуално отпива от чашата си. Където „барманът му”  знае всички казармени подвизи, където животът му ден след ден пуска пяна – като развален кран за наливна бира.

ТРЕСАВИЩЕТО НА ИЗМАМНИЯ МЪЖАГА
(жената – колата – работата)

Това е праведно същество изпълнило всички заръки на социото. Израснало, образовано и размножило се – две деца, съпруга, кола и жилище с топлоизолация. Толкова праведно и толкова почтено, че лъха на съмнения. То определено не може да флиртува. Как се е оженило? Ами по невнимание в студентските години. Първата, която го е харесала. Дало се е. „Така правят всички – така трябва.” То не изневерява и в това няма съмнение. Но, защо тогава жена му го презира? То работи, облича и храни децата си – значи ги обича. Това трябва да се подразбира. „Ама, какви прегръдки, бе?!”  Е,  децата общуват проформа с него?  „Ами –такъв е животът” – успокоява се съществото, докато трие тапицерията на колата си. С внимание, с което не е направило един масаж на жена си, камо ли да погали потомоството. То – съществото притичва редовно до „аптеката” за авточасти и лежи страстно под ламарината. С такава страст да лягаше в спалнята – жена му сутрин щеше да мете стълбите отдолу нагоре от радост.

Седмицата се изнизва в скучна работа, мълчаливи вечери и бързи закуски. Уморено от „напрежението” тялото се спасява нанякъде с въдиците. Ами семейството?  „Канил съм ги 3000 пъти – не искат”.  Какво семейство, а?! Да не искат да клечат по 8 часа с него в тинята. На петте локви, около които и жабите го познават.

Мъжагата – скромен, работлив, силен, обичащ с дрехи и закуски децата си, верен, силен и щедро оставящ заплата си на масата, гръмко се връща в неделя. Плюска във ваната два кални шарана и слиза да измие колата. Когато се връща, рибата е изчистена, изпечена и сервирана. На него му остава да хвърли дрехите в пералнята, да се изкъпе и да попита жена си, защо не изглежда щастлива. И защо не му казва „наздраве”.

ЗАЩО ПОВЕЧЕТО ЖЕНИ НЕ СТАВАТ ЗА НИЩО
(тенджерата – леглото – приятелките)

Тя е кон с капаци. Нещо повече от свещена индийска крава, която на никой не пречи. Тя е лодка еднодръвка, бореща се тихо със завладяващите я килограми и прегарящото в тигана олио. Средностатистическата съпруга, която умее да готви 4 супи, да шпекова телешко, да прави по учебник още 12 манджи, 7 десерта, 2 вида свирки (тя така си мисли) и да се паркира по 4 различни начина на мъжа си. Тя е доволна на 2 танца в чаршафите месечно – но не защото не иска повече, а защото е чувала, че така правят всички. Тя кротко гледа 3159-ти епизод на бразилската сапунка. И има три главни причини да го прави – защото й харесва, защото скоростта на действието съвпада с това на нейния живот и най-важното – да е в час, ако с колежките коментират после ризата на Фернандо.

Тя не иска нищо от живота освен да не я съкратят от работа, вечер мъжа й да се прибира, децата да имат повече от „4” и магазинът отсреща да не го преместят.

Ако Отело и Дездемона се душат на поляната пред дома й, тя ще спусне щорите, а на Ромео и Жулиета би дала съвет къде да си вземат квартира, за да не мръзнат по балконите. Тя не се нуждае от пътешествие, вечерна или сутрешна целувка, ваканция, разходка, вечеря в ресторант. Нито от цветя или „Вечерята беше хубава, скъпа!”. Затова и не ги изисква. Чувала е, че „До всеки успял мъж, стои по една специална жена”, но това какво я засяга – просто цитат. И поглежда мило към заспалия си пред телевизора безличен (но неин!)  мъжага. 

НАРКОЗАТА НА ПЛОСКИТЕ ЛЮБОВНИ ТРИЪГЪЛНИЦИ
(той-тя-той или тя-той-тя)

То не са страсти, не са лъжи, стратегии, шифровани телефонни обаждания и sms-и с целувки,  пускани тайно от седалката на тоалетната. Любовниците. Това не са ви онези прилични на добитък човеци, които мляскат дните си като отегчени хипопотами. Това са хора, които чувстват и които правят сложни маневри (като зайци в снега) всеки ден в името на „любовта”. Те приличат на Мата Хари и д-р Зорге в своята двойна игра на примерни съпрузи и участници в тайни явки. Колко „сила и преданост” се иска да изтърпяваш от време на време да ти правят домашен секс и да останеш „верен” на своята тайна изгора, с която се натискате в колата (в сянката на нощните контейнери за боклук). Те нямат сили да ликвидират неуспешните си бракове ( „..ама не знаеш колко сложни са нещата при мен...” ) нито са толкова плахи, за да спират да прелюбодействат.

Те са подли същества, които не отказват домашния секс, но го превръщат в досадна медицинска манипулация – „Ох, боли ме главата!” или „Давай, по-бързо, че утре съм рано на работа.” Те са престъпници, които с устите, с които са правили семейно фелацио или кунилингус преди час, изричат съкровени думи за обич на другия и го целуват най-нежно по устните.

Те пият безкрайни кафета в тихи ресторантски ъгли, знаят на коя площадка от  стълбището има изгоряла крушка и в кои царевични ниви, колата не буксува при дъжд. Те страстно се оплакват едни на други от „нетърпимото положение в къщи” и никога не правят конкретни планове за бъдещето. Защото все времето не стига – трябва да се изчукат и да се прибират. Годините минават, връзките се разчуват, децата научават за  „тъпотиите на дъртите” и най-после си дават сметка за враждебното семейно небе в своето детство.  А те –любовниците – запленени от вкуса на щраусовия си камуфлаж, продължават като дрогирани да се въртят в барабана на петте си места за срещи и илюзията, че имат приключение. И остаряват с достойнството на вечно криещи се лалугери.

ВАМПИРИЗМЪТ НА УДОБНИТЕ ВЕЩИ
(телевизора – компютъра – телефона)

 Ла долче вита. Сладкият живот между три екрана, които от година на година стават все по-цветни и с по-голяма разделителна способност.

Целият свят събран в един плосък екран – 32 – 47 инча (ако може). Пътешествия, филми, документалистика, състезания – поробващата измама че „живееш” докато вцепенено гледаш телевизионния адреналин на другите. Те скачат с бънджи и ти си с тях – нищо, че твоят задник е изтръпнал от седене. Те се състезават и ти си с тях – но дишаш едва едва и устата  ти е пълна не с пясък, а с пуканки. Те правят секс – и ти си с тях.  О, с тях си. При това толкова вдъхновено, че посягаш на себе си.

Свещените течни кристали на персоналния ти компютър. Нотбук или лаптоп (ако може) Чат, форуми, имейли, „бясно сърфиране” – влизаш в сървър в Мисисипи, после скачаш до Австралия... А задникът ти все по-изтръпнал и мек. И все по-често се запознаваш в мрежата и все по-често си сам на вечеря.

Осемнайсет трилиона цвята на дисплея и два милиарда полифонични мелодии!!! Даже блутутурутка, емре16плеър, вградено радио, 50 мегапиксела камера и функции за половин живот разучаване. Ей, какви телефони излязоха – даже можеш да говориш по тях. Получаваш и изпрашаш есемеси, обменяш мелодии, качваш си игри... И то се стъмнило и денят си отищъл. Мушкаш джаджата да се зарежда в контакта, пускаш компютъра и телевизора едновременно и се чудиш защо вече чорапите не ти миришат. Ами, може вече да си виртуална версия или просто вирус от най-ново поколение.

 ИСТИНСКИЯТ ВКУС НА ЖИВОТА
(истинският вкус на живота)

 Бях най-обикновено момче – с упорити солени сополи и два камъка в джоба. Помагах на кравата да извадим телето. И  плацентата и слузта полепваха по ръцете ми. Телето падаше на пръстта мокро като първите ми полюции.  Знаех къде в гората зреят лешници и кога челядинките нанизват „самодивските си хора” в ливадите.  Водех на отчет мравуняците по хълмовете и усещах в сърцето си кога на улицата ще срещна онова момиче.

Днес все още следя фазите на луната, снимам тръни, събирам камъни и обичам срещи с непознати. Иначе животът се превръща в триъгълник.

 Публикувано в брой 3 на списание HARSH
Януари 2008, София

Добрата стара Баба Марта

Стои враната с парче сиренце „Камембер” в човката, а дъхът му подлудява гората. Ето показва се лисицата и тръгва към дървото. „Сега ще започне да ме уговаря и да ме уверява, че ставам за „Music idol” – мисли пернатото и гордо си оправя стойката. Даже гледа разсеяно настрани.
Но лисицата взема един камък и фраска враната в главата. Сиренето пада, натрапницата го грабва, а птицата мърмори след нея: „Ей, разказаха й играта на тая басня!”

Нещо такова се случва й с мартениците. Разказаха му играта на онова старо езическо вярване, че ако вържеш на дете един бял и червен конец, то ще бъде бяло (сиреч – красиво) и червено ( разбирай – здраво).
Батмани, спайдърмени, автомобили, телевизорчета, барбита, айфелови кули и всичкия останал всемирен КИЧ е вързан, интергриран, вплетен в бяло-червената прежда – само и само да върви търговията. Сергии, сергии, сергии...

Как стана така, че този толкова интимен семеен акт, беше отстъпен на търговците, за да го олигавят и посерат? Работата е проста – от мързел. Вместо вечерта да останеш половин час да пресучеш два конеца, пътьом забърсваш от сергията нещо и го забождаш на детето си.

Консумативното общество!!! В дъното на ритуала стои вярването, че при пресукването на двата конеца вплиташ с любов част от своята добра енергия и я „връзваш” (даваш я) на обичаното същество, за да го запазиш и укрепиш.
Но какво проклятие - купуваш мартеница със синьо мънисто – даваш я да тийнейджърката си и тя - до златното кръстче на шията си провесва и „Окото на Мохамед”. О, „вярващи”, о нещастници! Прочетете във „Второзаконие”, глава 5, какво си поисквате от Господа.
Най-вероятно и мюсюлманите не са във възторг от тази комбинация, но въпросът е алъш-веришът да върви.

Църквата и тя мълчи за образите на светци, провесени по мартениците, въпреки, че синодът (или синодите) категорично се произнася, че това е езически ритуал и е несъвместим с канона.

На кой му пука – народът жаден за празници се пули в сергиите и купува – каквото му падне. Можеш даже да си намериш изтъкано името на мартеница. И като я поносиш, да я заровиш под камък.

Да си закопаеш името. Какъв ли опит биха взели от това последното вуду шаманите?! Може би най-щастливи и чисти са българите в чужбина, Те наистина се радват на двата конеца, изпратени с писмо, защото това всъщност е част от малката тънка нишка, свързваща ги с родината.

Разказаха и играта на добрата стара мартеница, наистина. Но какво да се прави. Живеем в 21 век – тотална консумация, малко вяра и много римейкове...

ГОЛЕМИЯТ БАРИЕРЕН РИФ

Преди няколко дни 7000 аборигени плакаха пред австралийския парламент, заради извинението на белите. „Белият” човек се извини от най-високата трибуна за всички злини, които са причинени на коренното население – лишаването от права, заграбването на земите, асимилационната
политика и т.н.

Едно „sorry” беше достатъчно, за да просълзи един изстрадал народ и той да заяви, че най-после се чувства пълноценна частица от австралийската нация.
Но... Австралия е далече.

Седя на пристанището в Пловдив и гледам как по реката текат сополивите и мазни скандали на българската политическа олигархия. Всички медийни шамари и оплювки, които са видимата част на добре скритите икономически и котерийни борби, се вливат в Перловска и Владайска река, просмукват се някак под ридовете при Траянова врата и олигавят и Марица.

Един огромен бариерен риф за морала- риф от дебелокожие и безочие (много по-масивен от Големия бариерен риф на Австралия) е заприщил всички думи за прошка, които българската политическа класа дължи на народа си:
сбърканата аграрна реформа, за сбърканата здравна реформа, за башибозушката приватизация.....за националния нихилизъм, за липсата на ефективно правосъдие, за съсипването на енергетиката, за изгубените поколения...
Кой може да изброи всички престъпления на българския политик спрямо собствения му народ? 19 години преход!!! Две десетилетия крадене на национални богатства, лъжи и тъпчене на едно място.

За толкова време Мойсей вече беше превел народа си по половината път от Египет до Обетованата (Обещаната )
земя. През пустинята.

Седя на пристанището в Пловдив и си мисля, че всички сме с единия крак в пустинята- на някакво измислено място. В очакване на Годо.

Пет големи града набъбват и опразват вътрешната територия на страната. Няма домати, картофи, круши, мляко, животни... Това не заприличва ли на пустиня.

А от София се носят по реката миризливи скандали и мръсно депутатско бельо. Вятърът мирише на евтин парфюм и обещания. И нито едно извинение, нито една дума не се закачат по тръните – поне като ориентир по пътя по който се тътрузим..Как този народ да се чувства едно цяло с кърлежите по себе си?!

 

БРАТЯ ПО РАЗУМ

Американският марсоход „Спирит” , който от 2003-а изследва Червената планета – Марс, изпрати снимка от повърхността, която почти доказва, че там има живот.
Според „Таймс” на снимката се вижда силует на човешка фигура. А „Дейли Мейл” дори разпозна в изображението „жена, която е седнала на камък и чака автобус”

Спокойно може да се каже, че това е снимка от Пловдив, на която жената се е вкаменила от чакане и марсианците са я взели с някоя летяща чиния да им краси планетата.
Или пък тя сама е отишла да чака на Марс, защото очевидно в Пловдив градския транспорт вдъхва по-малко доверие. Ако е вярно последното, то тогава се налага по нов начин да бъде задаван въпросът „Има ли живот на Марс?” Вече трябва да се пита къде има живот? И не са ли прави имигрантите, които си стягат куфарите с думите „ Тук няма живот!?
Каквито и версии да се тиражират, едно е ясно.
На снимката се вижда хуманоид.

видео

Възможно е той да се опитва да установи контакт с марсохода, може да го приема като брат по разум. А може и да е първата електорална единица напуснала земята, за да се спаси от обещанията на всички политици на планетата ни. Защото какъв брат по разум може да е политикът на един друг нормален човек?

СЕКСУАЛНИЯТ СОМНАМБУЛ

 Лежа, паднал от грип, като народ обезсилен от вирусите на обещания.
А е първи ноември. Рано е да е зима. 
А е празник. На народните будители. 
Лежа паднал пред сателитните канали на NGC и Discovery .
И от опознаване на света, забравям че и на мен ми е празник - нали съм журналист по професия. (Аз съм Николай Илчевски)

Получавам обаче sms:

Chestit praznik!  - Zlati Iliev, naroden vazbuditel”

Този неуморен трибун, този усмихнат приятел, този неостаряващ  сексолог Златко Илиев се е сетил за мен.

Първо ми става мило. И  смешно: 

„Какъвто будител съм аз, такъв възбудител си и ти, Злати”.

А после ми става страшно.
Защото изведнъж разбирам, че докторът има невероятно предимство. 

Можеш да възбудиш заспалия.

Но накарай да мисли трезво, онзи - възбудения. Сексуалният сомнамбул. И се отваря тема за разсъждения и писане...!!

Изведнъж ме връхлита истината за този мой изстрадал народ, нерядко наричан и от мен и от други „шибан народ”. Който позволява да го клати всеки.

Ами как няма да е „шибан”? Този народ по-лесно се възбужда, отколкото се събужда. Биеш му тъпан
на ушите:

„Събуди се, народе! Мисли не с онова, на което си седнал, а с онова, с което пазиш равновесие!”      ....   Не мърда.

„Изпиват ти кръвта!” – бият го заглавията от първа страница.

А той си спи кротко с отворени очи.

После на хоризонта се показват  намазаните с олио Обещатели – някакви хибриди между голи охлюви и пехливани – махат му с пера и му шепнат възбуждащи програми. И той чува от далеч. През Люлин, през Стара планина, през Траянови врата ги чува.

И се размърдва в съня си. Зачервява се – отвива се от жълтото чаршафче, в което го натискаха досега  и се наглася на новото. Тежко дишащ, запотен и тръпнеш, в мокрите си сънища, народ. А плужеците слузесто му шепнат -  и той още по-накъсано диша.

Оргия. Като с пияна жена. После Гоя бил виновен – „Сънят на разума ражда чудовища”.

Като в нямо кино отстрани гърмят тв рубрики и вестникарски страници – гърмят и после тъжно падат като конфети. Възбудителите ги събират, пълнят възглавници с тях и ги подлагат под кръстчето на народа.  И той се намества. Ох, ох!

А още по-отстрани стои Златко Илиев, добряк - шегаджия, доктор сексолог - медицинско лице от Пловдив. Гледа и не вярва -  каква е разликата между теорията, която преподава и практиката, с която „барабанят” народа му.

Какъв възбудител си ти, бе докторе?! Отивай да си лягаш със студентките :)  

Публикувано във filibe.com – ноември 2007

Мързелив ли е българинът?

Облегнат сладко на легендата за своето трудолюбие, българинът е задрямал и проспива новата си история.  Той спи с отворени очи и бленува някой друг да оправи съдбата му.

фото: Е.Славов

Коя точно е истината за българското трудолюбие?
И бил ли е той някога наистина такъв?

Когато се разхождате по планините, ще видите на невероятно отдалечени места, в дебрите на клисури и седловини, порутени къщи, до които се стига само пеш. Стоят като паметници от изчезнала цивилизация, която е носила на гръб сол и вода, камъни и картофи. Тази изчезнала цивилизация е на нашите дядовци, а не на друг народ. Когато вървите из полето, ще видите нишки от дървета, очертаващи границите на ниви до сегашните пътища. Нивите сега са трънаци.
Когато вървите по пътищата, по които разхождат чуждестранните ни гости, ще видите крепости, дворци, манастири и църкви строени с голи ръце и дух. И ако се загледате, ще се зачудите същите българи ли са ги строили.

Не са същите. Това са поколенията, родили легендата за българското трудолюбие.
Но дали е справедливо в 21 век
да измерваме трудолюбието с планински ниви,
обитавани трудни места и упорство да се живее навсякъде?

Да това е един от инструментите да измерим трудолюбието. Защото в свръхнапреднала Швейцария съществуват милиони декари лозя, разположени на такива стръмни терени, че никаква техника не може да стигне до тях. Те се виждат като панорами от всички пътища в южната част на страната.
Да обитаваш всяко кътче на държавата си, което може да роди храна, е норма и в „електронна” Япония, където чаените плантации са по ръбовете на пропасти, и в Гърция, където земеделие се развива дори на безводни острови в морето.
17 години след началото на пазарната икономика и 10 години след връщането на земята на хората, България внася почти всички видове селскостопански храни от съседите си, макар да има отлични условия и традиции да ги произвежда.

Обобщено:
народ, който има всички условия да се изхранва сам от земята си (чиито агрознания са изнасяни в Чехия, Словакия, Холандия), но купува храна от други, е вече почти диагностициран като мързелив.Трудолюбив ли е българинът?

Струпващи се в големите градове с оправданието, че в провинцията няма препитание, стотици хиляди българи оставят къщи, дворове и селскостопански земи в малките градчета и села да пустеят.

Въпреки, че при сегашните цени на плодовете и зеленчуците всеки производител се оправя доста добре финансово.

Да оставиш „производствената си база на село” и да тръгнеш към града да продаваш работната си сила, е меко казано отказ от инициативност.

Това е нагласа да бъдеш пролетарий, а не предприемач. Отказвайки се от по-трудното (но и по-плодоносно) задължение – да управлява съдбата си сам, българинът проявява малодушие и особен вид мързел – мързелът да се справи с трудностите.

Голи ли са тези размишления?

Идете в Ивайловград и останете там до вечерта. Границата с Гърция е само на десетина километра. Навътре в България тук-там светят по няколко лампи във всяко от обезлюдените села. Оттатък границата равнината е осветена като с гирлянди от кипящия живот в десетки по-големи и малки селища. А е една и съща земя. Голямата заблуда около сегашното българско трудолюбие идва от неоспоримия факт, че по принцип той е талантлив. Огромната креативност, дължаща се и на уникалната интелигентност (все пак сме втори след евреите в световен план), дава самочувствие, но и илюзии.

Българинът измисля неща, създава красиви, впечатляващи произведения, изобретява, подобрява, комбинира... Но с това неговият подвиг приключва. Опиянен от „сръчковщината” си, той не полага онези необходими усилия да приведе измисленото в действие и то да му донесе плодове. Отказва се да работи над идеята си по 14- 16 часа, за да излезе от кризата.

Смята, че след като е кадърен и талантлив, би трябвало да се оправи и с 6-часов работен ден и че съдбата му е задължена. А успехът, освен идеи, изисква и усилия.
Ето един пример:

ФИШЕР, изобретателят на кламера, шнолата, дюбелите и какво ли не още, е германец, собственик на фирма за генериране на патенти, в която работят 200 души. Те продават изобретения в целия свят.
Но как е започнал Фишер? След Втората световна война той измисля и патентова подобрение за тогавашните фотографски светкавици на „АГФА” и сключва договор с фирмата. Но Фишер живее на село, отдалечено на 5 км от най-близката ж.п. гара, а „АГФА” му пращат сандъците със светкавиците с влак. Фишер ги взема от гарата с ръчна количка и ги дърпа до селото си, където ги разглобява и подобрява. После отново с количката ги кара до гарата. С години!!! Това е началото на бляскавата му кариера!

Нека сега помислим какво би станало ако Фишер бе българин. До изобретението добре – възможно е. Но по-нататък? Готов ли е българинът да бъде докер на собствените си идеи, за да ги осребри? Когато Фишер бута количката си към село, Германия е изравнена със земята от войната и пакет масло там е цяло богатство. На нейния фон през 1945 г България изглежда като рай с излишъците си от храна, жизнен стандарт и запазен стопански живот.
Защо днес, след 60 г., сме бедни гастарбайтери в родината на Херберт Фишер? Отговорът очевидно се крие в заглавието на темата – „Мързелив ли е българинът?”.

Всеки автомобил при потегляне гори до 2 -3 пъти повече гориво, отколкото при достигането на оптимална скорост.
Като гледате как българинът лежи по кафетата и не иска да почисти тротоара пред блока си, не ви ли идва на ум, че него просто го мързи да изгори малко калории, за да потегли в новите условия на пазарното състезание?!!!

OТ ТИТ ДО ДНЕС

Често заставам на брега и гледам лигавата кал, в която тревата расте само заради едното състезание в името на живота.  Реката, вкочанена в каменния си бряг, се чуди дали да се самоубие от скука. Вече почти 1500 години в тази й част не е минавало нещо по-голямо от сал или гумена лодка.

Ето, тук някъде е било пристанището за бойните римски галери, които са плавали от Адриатическо море, през пелопонеските фиорди и са се качвали през устието на Хеброс до това поле с хълмове.

Моят град – преди 1500,
преди 2000 години...
Бойният римски флот влиза в пристанището на реката. Събитие, толкова важно и величествено, че да бъде изсечено на сребърна монета. Било е толкова величествена гледка за онези хора в 507 г.
Натълпено на скалите на трихълмието, гражданството е посре щало дървените кораби с легионери и възбудено е коментирало. Все едно днес тук да пристигне самолетоносача „Рейгън”. Колко важен е бил този град, за да гребеш до него с весла - чак от Рим?

Колко могъщество и блясък е имало, за да тръгнеш с волска кола от Падуа, през сегашната Гърция, през проходите на Родопите, през днешните Доспат, Батак, Пещера – та до Тримонциум?

Колко стратегическо е било това място, за да организираш редовна конна поща между Сената в Рим
и резиденцията на управителя в Тракия?. Няколко дузини римски мъже са се събуждали сутрин и в записките им за деня една от най-важните задачи се е казвала „Тримонциум”.

фото: Е.Славов

Императори като Веспасиан, Тит, Траян са държали да знаят как върви издигането на голямата крепостна стена в сегашния Пловдив, кога ще бъде завършена съкровищницата на града и кога ще започне да сече монети...

Все едно днешния пловдивски кмет всеки ден да се интересува как върви почистването на улиците в Помпей.
Е, какво пише в работните ви записки за днес, господа общински съветници, чиновници и кметове?